МИЗЕРИЯТА НА СЛАБАТА ВЯРА

 
 

 

Великият пост е. А аз забравям да кажа поне „Отче наш". При това знам каква благодат носи молитвата. Знам как приближава до Бога и успокоява душата. Вместо душа, започваш да имаш дух. Ставаш истински. Знам го от опит. Мисля си. че постя. Всъщност просто спазвам диета. Телесна диета. И никаква душевна диета. Все същият забързан  ритъм, в който денят отминава без остатък и идва следващият. И той отминава. Нижат се безцелно и разпиляно. Изгубени дни. Дни без молитва. Без осъзнаване.
Този хлъзгав начин на живот ме с увлякъл. И ме тегли. Инерцията ме зашеметява и не намирам дори минута да спра. Просто да спра. На едно място. Да спра да мисля. Да спра да се тревожа. Да спра да искам нещо. Да спра работата си. Спра ли поглеждам нагоре. Поглеждам напред. И нагоре и напред се отварят пред мен. Започвам да усещам света по друг начин. Започвам да дишам с радост.
Вместо това блуждая. Всичко у мен е разхвърляно. Никакъв ред. Ето, дори в стаята ми е толкова разхвърляно, колкото и вътре в мен. Иконата ми на Казанската Богородица ме поглежда укорително. Защото пред нея са телефони н химикалки. Детски играчки и компакт дискове. Шумно е наоколо. Шумни са дните. Няма мир и няма достатъчно вяра. Не намирам време да сведа глава и да се помоля. Не мога да стана навреме в неделя, за да ида на служба. Пълен хаос.
Взех причастие в края на първата седмица от Великия пост. И отново се върнах на предишното си място. Може би трябва да минат години в упорство. Може би трябва да се изгради навик, но как на тази възраст нов навик? Как да се пречупя и да си възпитам постоянната мисъл за Христос? Може би никога няма да успея и да се надявам на милост, крив съм си. Свещеникът се удивлява, че искам да изкарам поста до края. Създала се е традиция пости се през първата и последната седмица. Аз аз виждате ли подвиг искам да извършвам. Но какъв подвиг е това цял ден да мине без молитва? Никакъв подвиг и никакъв пост не е. Както с презрение казваше агент Смит от „Матрицата” - „Най-обикновен човек”. За миг вярата ми се засили когато гледах руския филм „Остров". В него главен герой е един монах. В този филм вярата доби ясни очертания. Мъглата се разсея.
Всъщност, искам да споделя колко ми е трудно. А щом е толкова трудно, със сигурност това е правилната посока. Но посоката е едно. А движението съвсем друго.
Не се оплаквам. И не търся оправдание. Правя констатации. Жалко е да знаеш нещо. Да си убеден в нещо. Да си познал вече това нещо. И да не можеш да го постигаш.
Знаеш ли какво е да ти липсва молитвата?

Николай Фенерски

 

     
 

 

 
     
 
     
  ЗА ХРАМА
     
  ЗА ГРАДА
     
  ПРОСВЕТА
     
  ВРЪЗКИ
     
  ФОТОАЛБУМ
     
  КОНТАКТИ