| |
Било много много отдавна и никой не помни, кога се е появило селото. Малко, сгушено на левия бряг на реката Скът, с бедни разкривени къщурки, сякаш изпаднало от една от непрекъснато трополещите каруци. Оттатък реката едно поле простирало безкрайната си еднообразност и чезнело в далечината. Заоблените му зелени хълмове обгръщали тъничката сиромашка река, мъчейки се да я задържат единствено за себе си. Напролет, в ниското, близо до водата израствали хиляди бели цветчета. Толкова много и толкова мънички. Златинки им викали. Бели златинки. И вярвали, че щом като те са тук зимата вече си е отишла. Издълбан и прашен път водел към селото. По него търговците стигали до хана. Разпрягали уморени каруците и бързали да се отпуснат на грубо скованите столове. Там сред гъстия тютюнев дим и шумната глъчка, отново се намирал някой, който да подхване позабравената легенда за бяла Злата... Кога е живяла - никой не помнел. Но всички се надпреварвали да разказват за хубостта и. Стройна, усмихната, весела била. И всички я обичали в селото. Харесвал я и бейският син и все по-настойчиво я задирял. Заплашвал я, че ще затрие селото ако не му пристане. Кой знае как щяло да завърши всичко, ако една нощ Злата не изчезнала. Търсили я всички, но никой повече не я видял. Едни разказвали, че чули смеха и, когато пресичали гората, други уж я били мяркали покрай реката. И това било всичко. Дали безбройните бели цветчета или красотата на Злата са дали име на селището е трудно да се каже. Но Бяла Слатина живее и днес, пренесла през годините звънкото си име и спомена за една непокорена хубост...
Из библиотечния фонд на читалище "Развитие", Бяла Слатина |
|
